Винаги плащаш

Глава 1

„ТИ НЕ МОЖЕШ ДА РАБОТИШ С ПАРТНЬОРИ“, тази реплика на Мира сложи началото на дълбока промяна в мен, продължила с години. Това ми каза моята близка колежка и приятелка в един от разговорите ни, преди да напусне през 2007 г. Не можех да разбера тогава за какво говори. Беше управител на компанията от няколко месеца. След една от срещите на изпълнителните директори в централата на ЕОС и разговор с Христос преценихме, че е добре компанията да има двама управители, които да обхващат целия бизнес. Принципът на четирите очи се уважава много в Германия и има защо. Мира се грижеше за клиентите, аз бях фокусирана върху оперативната част. Бяхме съвършен тандем. Усещах, че имам нужда от подкрепа най-малкото в срещите с „шефовете“, особено при бюджетирането, което минаваше обикновено доста бурно. Благодарна съм, че практиката на тези срещи беше прекратена. Един път годишно имахме среща с Христос и колеги от централата, за да коментираме бюджета и се съгласим с финансовата цел за годината. Подготвях се внимателно, знаех всички цифри наизуст и какво се крие зад тях. И всеки път резултатът беше един и същ – пълна фрустрация. „Не е достатъчно, трябва да направиш повече!“ Това бяха единствените срещи, в които Христос се държеше като непознат и като че ли си няма представа от бизнеса в България.
Говорих с Мира, после събрах мениджмънт екипа и обявихме, че става управител. Тя не изглеждаше доволна, както си представях, че трябва да бъде. Постепенно сякаш се отдръпна, усещах, че не беше щастлива от това, което се случва. За себе си бях решила, че това, че сме двама управители, няма да доведе до някакви големи промени. Работехме си както преди, винаги съм смятала Мира за равна и че не е необходимо да променям нещо в себе си или в начина, по който взимам решения за бизнеса. А точно това се оказа препъникамъка, но го осъзнах години по-късно, когато наистина бях готова да работя партньорски. С Мира неочаквано започнахме да спорим за неща, които се бяха случвали по един и същи начин години наред (е, не чак толкова много, ние бяхме все пак млада компания), не беше доволна, че не съгласувам действията си с нея, което аз не намирах за необходимо. Тя си имаше своята област на отговорност, аз моята и не исках да си „бъркаме в канчетата“. Оказа се, че това не е нейният начин на работа, и тя реши да напусне. Признавам, много ме заболя, защото ценях и обичах Мира много и като човек, а усещах, че това е краят и на нашето приятелство, на което се радвах през последните няколко години. Просто я разочаровах.
Направих всичко по силите си, за да я спра, да променя решението й. Говорихме дълго, дори си позволих да се срещна и със съпруга й, когото познавах и помолих за съдействие. Оказа се, че Мира е имала предложение да е управител на друга компания и дори е прекарала няколко дни там по същото това време, но беше ужасена от взаимоотношенията. Помня, че ми разказа за CFO-то в тази компания, че е „ледената кралица“ и няма нищо общо с нашите непринудени отношения в „Матрикс“. Това ми даде надежда, че ще се върне и всичко ще бъде постарому, но щастието беше за кратко. Един следобед, докато шофирах към къщи, осъзнах много ясно, че я губя и тя ще си тръгне, и просто приех, че трябва да се справя с това и да продължа.
Казват, че за да се промени човек, е необходимо да се случи нещо много драстично в живота му – дали тежка болест или загуба. Приех Мира като загуба на наистина близък човек, която сама бях причинила, и реших, че повече не мога да продължавам по този начин. Аз съм интроверт, трудно допускам хора до себе си и нямам купища приятели. А да загубя толкова близък приятел, беше голям удар за мен. Това разочарование обаче отвори една голяма и много щастлива страница в живота ми. Както се казва – една врата се затваря, за да се отвори друга. Промяната беше назряла и аз бях готова да я приема и да се променям. Нещо, което стана моя философия за живот.
Беше 2007 г. и тя се оказа „вододелна“ в много отношения за мен. Бях стигнала на етап, на който не бях щастлива от работата си. Не ми беше интересно, не че за няколко години бях научила всичко, но бях понатрупала доста самочувствие, а и бизнесът вървеше с пълна пара. Не заради мен, както осъзнах по-късно, а просто защото се намирахме на гребена на пазарната вълна. Но бях започнала да изпитвам силни съмнения дали да работя в колекторска фирма е моето нещо, дали въобще ние като компания правим нещо смислено, дали просто не тормозим хората, горките длъжници. Имах нужда от нещо по-голямо – да ставам сутрин и да отивам на работа не защото само това мога да правя и ми плащат, а и защото виждам, че съм част от една кауза, за която допринасям. Не бях явно готова да променя работата си, много неща ме свързваха с „Матрикс“, но предполагам, че това е така, когато създаваш нещо от нищо. Раздялата с Мира отключи в мен търсене, което продължи с години, но роди визията, мисията и ценностите на компанията ни, а мен провокира да се променя към версия на себе си, която харесвам много повече и с която се чувствам доста по-комфортно.