Едно от най-неприятните задължения на всеки мениджър е уволнението. Не е лесно нито за млад, нито за опитен професионалист. Изисква много сила да се изправиш срещу някого и да кажеш, че професионалните ви пътища се разделят. Въпреки, че през годините ми се е налагало многократно да уволнявам, включително колеги, които харесвам като хора, но просто не се вписват в екипа, продължава да ми е неприятно и да изисква огромна мобилизация и подготовка.
Кога се разделяме с хора в ЕОС Матрикс? Много рядко, ако някой не се справя със задълженията си. За всяка позиция сме дефинирали ясни цели и критерии за успех, които са добре разяснени на колегите и правим много усилия да ги въведем в работата чрез обучения и ментор, който да е до тях в първите няколко месеца. Даваме непрекъсната обратна връзка за представянето, втори, и дори трети шанс. Но ако въпреки това работата не върви, се налага да вземем решение и да се разделим. Правим го с грижа и уважение към колегата, като поднасяме фактите, без емоции. Когато правилата на играта са ясни, е лесно, защото никой не е изненадан.
По-честият случай, когато се налага да се разделим с колега, е заради отношение. Какво имам в предвид? Баба казваше, че за всеки влак си има пътници. Така в ЕОС правим много усилия още при подбора да отсеем тези хора, с които смятаме, че споделяме сходни ценности и възгледи за живота и които ще припознаят нашата корпоративна култура. Да, звучи претенциозно, но една компания се прави от хората и културата й – начина, по който се отнасяме един към друг, към клиентите и партньорите ни, как подхождаме към работата си – дали като към нещо, което просто трябва да се отметне, за да си отидем вкъщи или като към призвание, в което влагаме своята душа и сърце и правим винаги най-доброто, на което сме способни. Така, ако все пак след проверката на входа, се окаже, че колегата не се вписва добре в екипа или показва поведение, което не толерираме, като например да говори зад гърба на другарчетата си, се налага да се разделим, колкото и блестящ професионалист да е. В своята книга „Принципи“ Рей Далио казва, че е добре да обръщаме повече внимание на ценностите и заложбите на човека, отколкото на уменията му. И с това съм абсолютно съгласна. На всичко можеш да научиш човек, стига да има желание. Но ценностите му не можеш да промениш. Ако не вярва например, че доверието е важно, да изпълняваме поетите ангажименти и да даваме шанс на колегите си да докажат своите умения, то няма как да работим заедно. Тези решения са възможни и по-лесни само, когато сме наясно кое е важно за нас като екип, кое ни държи заедно и кое ни прави успешни. Както критериите за представяне или така наречените KPI следва да са ясно дефинирани и прозрачни за всички, то така и корпоративната култура, колкото и имагинерна да ни се струва, подлежи на точни определения. Това дава един много добър компас, за да качим и задържим на борда правилните хора за своя екипаж, с който да преминем и през най-бурните води.

За своя първи челен сблъсък с изкуството на уволнението, споделям в книгата си „Всеки плаща“ и ви подарявам този откъс:

„ПЪРВИЯТ МИ РАБОТЕН ДЕН през септември 2004 г. беше паметен. Наложи се да уволня супервайзъра на колцентъра ни, който през работното си време за нас въртеше собствена автомивка и видимо отделяше много малко внимание на екипа и работата за „Матрикс“. Не бях уволнявала човек до момента, не че не съм предлагала за уволнение. Но да се изправиш лице в лице с човека, за да му кажеш, че не се справя и трябва да се разделите, е преживяване, което нито за първи, нито за сто и първи път е приятно. Чувствах се неудобно, въобще не знаех как да подходя, какво ще си помислят хората за мен – ето дойде и още първия ден започна да уволнява. Като всеки прохождащ мениджър, а май не само прохождащите, исках екипът да ме харесва. По-късно осъзнах, че не харесването е това, което искам да постигна. Това, което исках всъщност, е хората да ми имат доверие и да вярват, че ги водя в правилната посока. Да вярват в мен и като човек, и като професионалист.
Все пак от този първи и много неприятен разговор разбрах, че ключът и за лесните, и за предизвикателните разговори е да си добре подготвен. Много рядко си позволявам да вляза в какъвто и да е разговор, без да съм добре запозната със ситуацията и да имам няколко варианта за изход. Опитът е голямо предимство, но той само скъсява времето за подготовка, особено за предизвикателните разговори, какъвто ще си остане винаги уволнението. Най-големите си грешки правя, когато се самозалъжа, че съм достатъчно опитна и мога да се справя и без подготовка.“